Оригиналността има значение (или как да следим за плагиатство)

Новите технологии не са само и единствено благословия за закостенялото ни образование. За съжаление, когато изобщо се използват, понякога те са източник на още повече проблеми и за учители и за ученици. Става въпрос за плагиатството.

Завърших висшето си образование в САЩ и наред с целия културен шок, който преживях в първите си години там, ми направи впечатление една особена черта у американския студент – за него (или нея) преписването на тест или изпит не беше алтернатива. Професорите спокойно оставяха цяла зала с хора да провеждат изпит без нито един път да минат по масите да проверят дали някой  лъже. Преписването се счита за нещо толкова посредствено и долно, че студентите предпочитат да не се явят на изпит или да предадат празен лист, в случай че не са подготвени.

За плагиатство не можеше да става дума дори.

Според така наречения honor code (код на честта), който подписахме преди да започнем образованието си, се съгласявахме да бъдем изключени от университета ако ни хванат да си приписваме заслуги за чужд труд. „Оригиналността е най-ценното,” ни повтаряха отвсякъде. Кражбата на чужди думи е не по-малко престъпление от кражбата на чужди пари. Когато живееш, учиш и твориш в такава среда е естествено да възприемеш като нормални тези виждания.

За съжаление, не същото е вярно в България, където учениците дори не се срамуват от плагиатството си, а просто се надяват да не бъдат хванати. Всеки от нас познава поне един човек, който е предал чужда курсова работа. Нечий труд се прехвърля от ръка на ръка, пишат се оценки, ученици и студенти „минават” без да са научили или създали нещо свое, но това не е защото са лоши, неморални хора, а защото могат. Отново вината не е в ученика, който се е измъкнал от анализирането на литературна творба, а на учителя, който не го е спрял, а с поставянето на формална оценка, дори го е насърчил да продължава така и в бъдеще.

Научих се да следя за плагиатство след един случай, в който групата, на която преподавах трябваше да напише ревю на любим филм. Задачата дори не беше трудна: всеки има любим филм, и всеки знае как да пише, но факта, че бяха избрали да копират цели статии от интернет, говори за апатия, неангажираност с последствията, липса на стимул, непознаване на собствените си възможности. Тези деца бяха убедени, че за да имат добра оценка, трябва да излъжат.

Ако всички преподаватели, били те начални учители или професори, вземат насериозно този крещящ проблем и покажат на учениците си, че „истинския живот” не толерира плагиатството и че наистина опитът, интересът и оригиналността се ценят, може би и те самите ще осъзнаят, че някой наистина чете и вижда смисъл в това, което пишат, и си струва да вложат необходимите усилия.

Ето и методите, които използвам, за да следя за плагиатство в писмените работи на учениците си:

• Google е най-очевидния инструмент в този случай, но не и най-ефективния. Все пак, може да копирате (или препишете, ако писмената работа не е в електронен вид) някое подозрително (и обикновено по-дълго изречение) в Google в кавички. Обикновено върши работа при по-неопитните плагиати, които дори не си правят труда да променят части от текста, който копират.
• Един много прост за използване инструмент е Plagiarism Checker, където след въвеждането на текст, сайтът посочва в проценти оригиналното съдържание, както и линкове към местата, откъдето е взаимствано. Сайтът поддържа български език. 

Има още много уеб-приложения за подобни проверки, както и софтуер (който обикновено се заплаща и е по-подходящ за по-големи институции), но тези два метода са ми били напълно достатъчни досега.