В час по информационни технологии

(какво се случва в една българска класна стая)

Днес реших да поразпитам моя ученичка, която в момента е в трети клас, за това как протичат часовете по информационни технологии в едно държавно софийско училище.

Децата на десет години са все още честни и непринудени и нямат причина да крият истината или да се чувстват неудобно от нея. Разказа ми, че обикновено учителката им дава текст на екрана на компютрите и ги кара да го препишат В ТЕТРАДКИТЕ си. Помислих, че не съм я разбрала, защото разговорът се провеждаше на английски, и тя използва думите „we copy texts,” и аз естествено си помислих, че ги учат как да използват Word.

Шокирана от безсмислено изразходваното време в час, в който децата трябва да бъдат въвеждани в света на технологиите, я попитах дали изобщо използват компютрите, дали имат физически достъп с тях. Тя доволно ми сподели, че учителката им позволявала да играят пасианси, ако си препишат навреме всичко. Също добави, че това е един от най-скучните предмети, които имат.

Същото дете ми каза как преди три месеца в стаята им по английски език бил инсталиран мултимедиен прожектор, но госпожата не знаела как да го използва и за целите тези три месеца им показала няколко снимки на дебели американчета, които ядяли McDonald’s.

Помислих си много неща.

Първо, защо училищата изразходват средства да оборудват стаи с техника, като очевидно тя не се използва (или се използва по смешен и безсмислен начин). Ако компютрите от една зала за часове по ИТ, които така или иначе са неефективни (помня това още от моето време в училище), се разпределят из другите класни стаи, така че да бъдат достъпни за повече учители, в класните ни стаи могат да започнат да се случват чудеса. Учители и ученици могат да започнат най-после да говорят на един и същ език. Знам, че е малко прекалено утопично и един компютър в класната стая няма да разреши всичките й проблеми, но може да бъде поне начало за образованието от 21-ви век.

Също така се замислих колко е ужасяващо за един учител да осъзнае, че досегашните му методи на обучение не са адекватни. Представих си как изправена пред един нов прожектор, учителката по английски се е вцепенила, осъзнавайки, че всичките й ученици (дори в трети клас) са много по-наясно с всичко техническо от самата нея, че трябва да преработи почти изцяло готовите си и рециклирани вероятно с години материали, че трябва да се наложи тя самата да започне да учи отново, за да бъде в крак с променящото се училище.

Да, сигурно е стряскащо, и технологиите не събуждат ревностна подкрепа и ентусиазиран интерес у всички преподаватели, но трябва да осъзнаем, че живеем в Google-времена и вече на учителите не трябва да се разчита толкова да представят съдържание, а по-скоро да събуждат интереса на учениците си към обсъжданите теми, както и да ги научат как да учат. Клишето, че добрите учители преподават, а великите учители вдъхновяват е вярно повече от всякога.

Аз самата не винаги съм се чувствала комфортно с новото, и в това число новите технологии, но постепенно необходимостта се превърна в страст, защото ако учениците ни не разбират това, което им преподаваме, ние самите трябва да се научим да преподаваме по начин, по който ще ни разберат.