Вън от класната стая!

Аз съм учителка. Преди почти година взех решението да напусна класната стая поради ред причини, които ме отблъснаха от архаичната българска образователна система. Решението ми не дойде внезапно - след тежък работен ден, след унизително обаждане от разгневен родител или  след поредното отхвърляне на някоя нова моя идея, която не се вписваше в учебния план (съставен от хора, които не бяха стъпвали в истинска класна стая от години). Причините се трупаха и главната от тях беше, че не чувствах, че допринасям толкова, колкото съм способна. Чувствах се демотивирана и ограничена  в действията си.

Един ден за пореден път забелязах, че има повече активност под масите в класната стая, отколкото върху тях. Повече заети и сръчни пръсти играеха на игри и пишеха съобщения, отколкото разгръщаха страници или правеха записки. Повече погледи бяха отправени към екрани на smart телефони пълни с магически, приковаващи вниманието думи и изображения, отколкото към безкрайните изречения дъската. Ядосах се. Приех го лично.

Накарах цялата група неангажирани, шумни, отегчени тийнейджъри да извадят по един лист и да хванат химикала с лявата си ръка. Все пак бях тяхна учителка и познавах почерка на всеки един. Помолих ги да отговорят съвсем честно на въпроса „Защо съм тук?” (тук е моментът да спомена, че преподавах английски език в курс за изпитна подготовка). Отговорите бяха сходни:

•         Защото трябва
•         Защото нащ'е са платили
•         Защото ми трябва сертификат
•         И аз не знам ‘що
•         ‘щото от пет години ме записват всеки път
•         Защото искам да се махна от тая ши*ана държава

Имаше и един отговор, в който детайлно бяха описани ползите от изучаването на чужд език, но подозирам, че някое от момичетата се  е изплашило, че ще разпозная красивия й почерк. 

Фактът е, че се бях провалила. Това, че преподавах в частно училище и че използвахме технологии в класната стая не означаваше, че учениците ни изведнъж се вдъхноваяха за разговор и мисъл, отъждествяха се с обсъжданите теми, свързваха се на емоционално ниво с представения им материал.

Истината е, че контекстът на образованието се е променил изцяло, а българското училище все още тъпче на едно място, изоставено, необитавано от днешните ученици. Да бъдем в крак с технологията не е избор, а крещяща необходимост ако искаме заедно с учениците си да достигнем до общо разбиране, за това кое е важно. Те имат нуждата да видят, да докоснат, да създадат, да изживеят, да помиришат дори. Учениците ни са преситени, те нямат време, вниманието им не се концентрира лесно, не са мотивирани, не са дисциплинирани, но това не е тяхна вина. Техният живот се случва онлайн, а ние ги чакаме офлайн и ги обвиняваме за това, че се разминаваме.

Повечето учители не се опитват да се съобразят с това или да направят усилието да превърнат преподаването в изкуство, а уроците си в преживявания. Наясно съм с факта, че материалната база не им позволява да бъдат технологично креативни, но също така смятам, че не е далече времето, когато ще има поне по един компютър във всяка класна стая. Подозирам и че много учители смятат, че е под тяхното ниво да се опитват да забавляват, да улесняват, да се променят и очакват децата сами да се изкачат до тяхното академично ниво.  Според думите на психолога Хърбърт Герджой:

„Неграмотният човек от бъдещето няма 

да бъде този, който не може да чете, 

а този, който не се е научил как да учи.”

Целта ми в този блог е да направя опит да събера на едно място и организирам постоянния поток от нови идеи, технологии, инструменти, и подходи в образованието. Надявам се да успея да преобразя поне един муден, скучен и неплодотворен урок, поне една шумна, незаинтригувана, безучастна класна стая, дори да се окаже, че това е единствено моята.